Емпатия (на старогръцки: ἐμπάθεια) или съчувствие е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите, да се поставим на мястото на някой друг и да почувстваме какво изпитва този човек. Тя не е просто интелектуален акт, а нещо дълбоко емоционално, афективно участие в нечия реалност, правейки емоционалния му свят наш. Емпатията служи и като спирачка, когато се държим лошо и осъзнаваме болката, която причиняваме. А когато човек няма тази спирачка и винаги действа в собствен интерес, той накрая опустошава околните. Ето защо е от съществено значение да разберем, какво е емпатия и какво означава да си съпричастен. При много силно развита емпатия човек може да е изключително съпричастен и да изразява тревожност към чувствата, емоциите и проблемите на друг човек, дори индиректно. Степента на емпатия е строго индивидуална. Съществуват и различни видове емпатия според начина, по който разбираме околните: когнитивна, емоционална, интелектуална.

Когнитивна емпатия представлява способността на човек да вижда света през очите на другите. Когнитивност (на английски: Cognition) – познавателна способност или способността да се разбира и открива смисъла от извършването на определени дейности като четене, преглед, наблюдение и др. (Наиду, 2003). Тя показва как да се общува с отсрещния човек възможно най-добре. Този вид емпатия помага за разбиране гледната точка на лицето, с което се общува и може да подскаже дори какви думи да се използват или избягват в разговор с него. Когнитивна емпатия е способността на човек да се постави на мястото на другия. За разлика от другите, този вид способност е провокирана от мисъл, а не чувство, изразява се независимо от емоциите. Този вид емпатия е особено полезна при работата на мениджърите, ръководителите и хората, които заемат управленчески постове.

Емоционална емпатия представлява способността паралелно да се почувства това, което чувства другият човек. Тя помага да се разчетат мимиките, звученето на гласа и други невербални знаци, за да се разбере как се чувства даден индивид в този момент. Емоционалната емпатия е известна още като „емоционална зараза“ и „лично страдание“, като определение е много близка до разбирането за думата „съпричастност“, но при нея усещането е много по-емоционално отколкото при състраданието. Емоционалната емпатия много зависи от настройката на индивида към собствените му емоции, чрез които рефлективно се отразяват чуждите емоции. Различават се два вида емоционална емпатия: добра и лоша. Добрата емоционална емпатия дава възможност на човек да помогне на друг благодарение на усещането и разбирането на неговите емоции в даден момент; много важна при хората, които упражняват медицински професии. При лошата емпатия усещането и разбирането на чуждите емоции е толкова силно, че се получава емоционално претоварване, което пречи да се реагира адекватно, за да се помогне на другия човек.

Интелектуална емпатия е загрижеността, която се проявява към друг човек, както и желанието да се помогне на някого. (Интелект на латински: intellectus – познание, разбиране – е термин, с който определя човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информация.) Този вид емпатия е част от „родителската любов“, която е развита в съзнанието на човека. Това е също усещането за болка, което се изпитва към страданията на друго лице, което провокира желание да се помогне. За разлика от емоционалната емпатия, при интелектуалната липсва елемента на свръхемоционалност и е доста по-балансирана.

Емпатията се учи. Много хора смятат, че се раждаме емпатични, но в действителност емпатията е поведение, което се научава. Бебетата се научават да идентифицират и регулират емоциите си чрез взаимодействие с възрастни, предимно с родителите си. Когато възрастните реагират на емоционалните състояния на децата, те не само създават основата за диференциране на „егото“, но и развиват чувството за другия. С течение на времето това чувство се превръща в емпатия. Децата, които не изпитват този тип взаимодействия, имат намалено чувство за своето „его“, страдат от трудности при управлението и регулирането на емоциите си и често показват ограничена емпатия. Когато се развие избягващ стил на привързаност, например, човекът не се чувства комфортно в интимна обстановка, той се сблъсква с проблеми при разпознаването на собствените си емоции и тези на другите. Когато се развие тревожен стил на привързване, човекът често не може да контролира емоциите си и може да се окаже, че е увлечен от емоциите на друг човек. Това не е емпатия. Ето защо, макар да е вярно, че нашият мозък е устроен да изпитва емпатия, е необходимо това умение да се развива през целия живот, особено в ранните години. За да изпита човек емпатия, е необходимо да има определени основни условия:

– Моторна и невронна имитация. Емпатията е засегната при хора, които страдат от някои неврологични промени. Всъщност, за да бъдем емпатични, е необходимо нашите огледални неврони да се задействат, да се осъществи телесна и лицева мимика, която ни помага да се поставим на мястото на другия.

– Познавайте вътрешното състояние на другия човек, включително неговите мисли и емоции. Само тогава можем да сме наясно какво мисли или чувства другият и да се идентифицираме с неговата гледна точка, ситуация и/или емоционално състояние. Това състояние ни позволява да създадем повече или по-малко ясна представа за това, което изпитва другият човек, за ситуацията, през която преминава и неговото афективно състояние.

– Емоционален резонанс. За да изпитаме афективна емпатия, е необходимо емоционалното състояние на другия човек да резонира в нас. Трябва да действаме като камертон, така че проблемите и/или чувствата на другия да отекнат вътре в нас.

– Проектиране на себе си в другия. За да почувстваме емпатия, от съществено значение е да можем да напуснем позицията си за момент, за да се идентифицираме със ситуацията на другия. Ако не можем да оставим нашите координати, едва ли можем да се поставим на мястото на този човек. След като извършим този акт на проекция, можем да се върнем към нашето „его“ и да пресъздадем в ума си как бихме се почувствали, ако ни се случи. Всъщност емпатията предполага разгръщане, непрекъснато движение напред и назад между другия и нашето „его“.

– Емоционална саморегулация. Да останем в беда не е от полза нито за нас, нито за човека, който страда. Необходимо е да се направи крачка напред и да се премине към емпатична доброта, която се състои в разбирането, че се чувстваме зле за другия, и преодоляването на тези чувства, за да му помогнем. Става въпрос за управление на нашите емоционални реакции, за да помогнем на другия.

Неврологичните основи на емпатията

Емпатията не е просто чувство или състояние на ума, а се корени в конкретни, измерими физически явления, които са част от нашата природа. Емпатията има дълбока неврологична основа. Когато сме свидетели на това, което се случва с другите, не се активира само зрителната кора. Активират се и зони, свързани със собствените ни действия, сякаш действаме подобно на човека, който виждаме. Освен това се активират зоните, свързани с емоциите и усещанията, сякаш чувстваме същото. Това означава, че емпатията включва активиране на различни области на мозъка, които действат координирано и комплексно, за да можем да се поставим на мястото на другия. Да станете свидетел на нечие действие, болка или привързаност може да активира същите невронни мрежи, отговорни за извършването на тези действия или изживяването на тези чувства от първа ръка. С други думи, нашият мозък реагира доста подобно на този на другия човек, макар и не идентично. Проучване, проведено в университета в Гронинген, установява, че когато нашите огледални неврони са инхибирани, което ни улеснява да се поставим на мястото на другите, способността ни да откриваме нивото на доверие на другите и техните чувства е засегната. Това, което е известно като „непреки състояния“, се прекъсва и ни позволява да осмислим преживяванията на другите и им помогнем. Нашият мозък имитира реакциите, които виждаме в другите, но е в състояние да поддържа разделението между собствената си болка и тази на другите. Всъщност емпатията изисква не само механизъм за споделяне на емоциите, но и за тяхното разделяне. Ако не беше така, нямаше да се свържем емоционално, а само щяхме да се измъчваме. И това не би било адаптивен отговор – явлението е известно като пристрастие към емоционалния егоцентризъм и е свързано с десния супрамаргинален гирус, област на мозъка, свързана с езиковата обработка, която може да е отговорна за поддържането на разделение между емоциите на човека и тези на другите. Интересното е, че тази структура е по-малко активна в детството, юношеството и възрастните хора, както разкри проучване на университета в Триест, тъй като достига пълна зрялост в края на юношеството и е дезорганизирана сравнително рано в живота. Емпатията стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение. (Алтруизмът е принципът или практиката на загриженост за благополучието на някого другиго. Алтруизмът е антоним на егоизма.)

Кое не е емпатия?

Емпатията не е това, което е симпатията. Често използваме думите емпатия и съчувствие взаимозаменяемо, но те всъщност са различни процеси. Когато изпитваме симпатия към някого, това означава, че се идентифицираме със ситуацията, в която се намира този човек. Можем да изпитваме съчувствие към непознати и дори към проблеми, които никога не сме изпитвали лично. Изпитването на симпатия обаче не означава непременно, че се свързваме емоционално с това, което човек чувства. Можем да съчувстваме на ситуацията, през която някой преминава, без да имаме представа за неговите чувства и мисли. Следователно симпатията почти никога не динамизира нашето поведение, не ни подтиква към действие. Симпатията не създава връзка. Емпатията отива крачка по-далеч, защото включва идентифициране с това, което някой чувства и изживяване на тези чувства. Съчувствието е да изпитваш нещо към някого; емпатията предполага чувство с този някой. Повечето хора смятат, че емпатията е интуитивна, че е по-скоро висцерална реакция, отколкото мисловна функция. Емпатията не се ограничава само до обмена на емоции, процес, който обикновено се случва под прага на нашето съзнание, но също така е необходимо да се намесят изпълнителните контролни функции, за да можем да модулираме това преживяване. Изследванията показват, че мимикрията е важна част от човешкото взаимодействие и се случва на несъзнателно ниво; тоест имитираме изражението на лицето на хората, с които общуваме, заедно с техните гласове, пози и движения. Ако говорим с някой, който се мръщи, вероятно и ние ще се окажем намръщени. Вероятно тази несъзнателна мимикрия е помогнала на първите човешки същества да общуват и да изпитват афинитет. Всъщност невронауките са потвърдили, че когато видим някой с болка, областите, които регистрират болка, се активират в нашия мозък. Мимиката е компонентът, който предхожда емпатията. Емпатията обаче също така изисква да сме в състояние да приемем гледната точка на друг човек, което е когнитивна функция. Освен това е наложително да можем да модулираме тези емоции, генерирани от емпатията. Тъй като настроенията могат да бъдат „заразни“, саморегулацията ни пречи да изпитваме такива емоции толкова интензивно, че да не можем да помогнем на другия човек. Без емпатия бихме могли да прекарваме всеки ден до човек и да знаем толкова малко за чувствата му, че той да остане непознат за нас. Психопатията е личностно разстройство, което се характеризира с липса на емпатия и угризения…

Забележка: ИнтеграБг.Инфо не е лекар, не лекува, и не консултира! ИнтеграБг.Инфо е здравно информационна – образователна медия. При нужда се обърнете към квалифициран специалист! ИнтеграБг.Инфо не носи отговорност за неправилно интерпретиране на текст от потребителите на сайта!