Силата на негативното мислене

„Никоя болест не се дължи само на една причина. Дори онези, при които са известни значителни рискови фактори – наследствеността за автоимунните заболявания и тютюнопушенето за рака на белите дробове, – тези фактори сами по себе си не са всемогъщи. Личният характер също не е самостоен причинител на здравословни проблеми: не се разболяваме от рак, само защото потискаме гнева си, както и не развиваме АЛС, само защото сме твърде любезни. Множество процеси и фактори работят заедно за пораждането на болест или за възстановяване на здравето. В тази книга показахме биопсихосоциалното становище на медицината. Според него биологията на даден индивид е отражение на взаимоотношенията му с околната среда през целия му живот и представлява постоянен обмен на енергия, в която психологическите и социалните фактори са толкова важни, колкото и физиологичните. Или както казва д-р Гелмон, здравето се постига чрез намирането на баланс и хармония.

Няма да е излишно да си припомним, че думата „изцеление“ е с древен произход и идва от „цял“, а впоследствие сме започнали да даваме еднакъв смисъл на „изцелен“ и „здрав“. Да се изцелиш или да се изцериш – това означава да станеш цял. Но как можем да станем по-цели, отколкото вече сме?

Цялото може да бъде нарушено по два начина – да се отнеме нещо от него или вътрешната му хармония да бъде така засегната, че отделните части, които някога са работили заедно, вече да не го правят. Както видяхме, стресът води до нарушения във вътрешния баланс на тялото и се изразява в някаква заплаха, включително за това, че някоя потребност може да не бъде задоволена. Гладът е форма на лишение на физиологично ниво, но в нашето общество лишенията са предимно от духовно естество – например не получаваме емоционална подкрепа или губим психологическата си хармония.

Постигането на цялост може да допринесе с много за здравето. Всички разполагаме с този потенциал, но също и с потенциала да се разболеем, като изгубим хармонията си. А болестта е именно дисхармония. Ако трябва да сме съвсем точни, тя е изражение на вътрешната дисхармония. Ако гледаме на болестта като на нещо чуждо и външно, може да се окаже, че обявяваме война на себе си.

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождаването ни от предразсъдъците за полезния ефект от т.нар. „позитивно мислене“.

Като антидот на крайния оптимизъм обикновено препоръчвах силата на негативното мислене. В шеговит контекст, разбира се. Всъщност вярвам с силата на мисленето като цяло. Ако започнем да мислим само позитивно, автоматично изключваме онези области от реалността, които ни нападат като негативни. Точно това правят повечето хора, които прегръщат идеята за позитивно мислене. Но автентичното позитивно мислене включва всички аспекти на действителността. Само така можем да сме уверени, че имаме сили да се изправим пред цялата истина, независимо каква може да се окаже тя. Д-р Майкъл Кер изтъква, че натрапчивият оптимизъм е един от начините да озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях. Този тип позитивно мислене е механизъм, чрез който нараненото дете оцелява. Възрастният, който продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, превръща отбранителния модел в житейски принцип.

Появата на дадени симптоми или заболяване трябва да ни накара да се запитаме следните два въпроса: Какво ни казва тази болест за миналото и настоящето? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната практика е да се акцентира само върху втория въпрос, без да се търсят причините за заболяването. Подобни „позитивни“ подходи изпълват рафтовете на книжарниците и постоянно излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е нужно да съберем смелостта да мислим и негативно. И тук не става дума за самосъжаленията и песимизма, които пък се представят за реализъм. Всъщност ни е необходимо да преценим кое не функционира нормално. Къде няма баланс? Какво пренебрегваме? На какво тялото ни казва „не“ и „стига толкова“? Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които рушат баланса, ще си останат скрити. И дори още по-важно – избягването на тези питания само по себе си е стрес. Първо, „позитивното мислене“ се основава на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с реалността. Допускането на този страх да властва над нас причинява задържането на емоционалното развитие в детска възраст. Няма значение дали убеждението е съзнателно или не, то е форма на стрес. Второ, липсата на съществена информация за нас като индивиди, а също и за положението ни спрямо средата, в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение, което активира съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с повишаването на независимия и самостоятелен контрол.

Трудно бихме могли да бъдем самостоятелни, ако се оставим на произвола на бурното течение, което представляват социалните отношения. Не по-малки трудности идват и от чувствата за вина, непременно да сме обвързани с някого, от стремежа за успехи, от страховете пред началниците, скуката и самотата. Причината е проста – автономия не е възможна, докато нещо определя действията ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, зависимият човек бива контролиран от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства дори когато той си мисли, че е „избрал“ напрегнатия си начин на живот и смята, че заниманията му носят удовлетворение. Решенията, които взима, са пристегнати с невидими окови. А когато накрая се събуди, поклаща глава и казва досущ като Пинокио: „Колко глупав съм бил, докато бях кукла на конци.“

Честият извод, че хората с по-жизнерадостни и необременени от проблеми мисли са по-податливи на заболявания, привидно противоречи на здравата логика. Битува почти всеобщото убеждение, че позитивните емоции непременно са в основата на крепкото здраве. Макар да е вярно, че непресторената радост и доволството оказват положително влияние върху организма, „позитивните“ настройки, които целят да прикрият психологичния дискомфорт, понижават устойчивостта на болести.

Мозъкът управлява и обединява дейността на всички органи и системи в тялото, като в същото време координира взаимодействията ни с околната среда. Тази регулаторна функция зависи от ясното разпознаване на негативните влияния, сигналите за опасност и знаците за вътрешен дистрес. Ако едно дете постоянно получава противоречиви послания от близките си, това води до разстройства в развитието на мозъка му. Понижава се способността да се преценява средата, включително да се разпознава полезното от вредното. Наранените по този начин хора, сред които е и Мишел, са по-склонни да взимат решения, които им носят още повече стрес. Колкото повече потискат тревогите си с „позитивни мисли“, отрицание на реалността или фантазиране, толкова по-дълго стресът работи в тях и нанася поражения. Ако човек не умее да усеща горещината и да я взима предвид, има голяма вероятност да изгори.

Неизбежно е, че негативното мислене от най-откровения тип ще ни изправи пред болезнените теми и конфликтите, които сме отбягвали досега. Няма как да бъде другояче. Непреодолимият стремеж на детето да избягва болката и опасностите е в основата на личностни характеристики или поведенчески модели, които по-късно, вече като възрастен, го предразполагат към болести.

Много хора са възпрепятствани по пътя към себепознанието и личното си израстване заради митовете, че са длъжни да се придържат към дадени принципи и че непременно са имали „щастливо детство“. Малко негативно мислене би им дало сила да надникнат отвъд самозаблудите, които ги държат приклещени във вредни поведенчески модели.

Емоционалните травми най-често са невидими. Белезите от всякакъв тип не са толкова здрави и еластични като тъканите, върху които се появяват. Затова си остават потенциални огнища на бъдеща болка и рани, освен ако не ги имаме предвид и не се съобразяваме с тях. В своята книга Памела бегло споменава мнението си, че „на децата често им е невъзможно да разговарят открито с родителите си“, от което се разбира, че и самата тя не е била изслушвана като дете. Отсъства описание на чувствата, които малкото изпитва, когато най-важните възрастни в живота му не знаят как да комуникират с него. Като цяло тя настоява, че „нямах лични демони за прокуждане“, което най-добре сочи, че тя също отрича своите тревоги, гняв и негативни емоции, както обикновено правят повечето пациенти с рак по време на проучванията.

Набирането на смелост да мислим негативно ще ни позволи да се видим такива, каквито сме. Наблюдава се забележително сходство в поведенческите модели на пациентите с различни заболявания, споменати дотук. Те потискат гнева си, отричат да са уязвими и имат стремеж към свръхнезависимост. Никой не избира да бъде с такива характеристики преднамерено и не ги проявява съзнателно. Негативното мислене ни помага да разберем какви са били истинските условия в живота ни и как са се оформили възприятията ни за заобикалящата ни среда. Емоционално изтощителните взаимоотношения с роднините се сочат като рисков фактор за почти всяка категория от по-сериозните болести – от дегенеративните неврологични заболявания до автоимунните.

Целта на този тип мислене не е да се обвиняват родителите, предишните поколения или брачните партньори, а да се освободим от убежденията, които са опасни за здравето ни. За да се използва силата на негативното мислене, е нужно да свалим розовите си очила. Обвиненията са излишни, а има смисъл да поемем отговорност за изправяне на отношенията ни към нас самите и околните. Изобщо не е лесно да кажете на човек, който току-що е научил диагнозата си, че е редно да преоцени досегашните си взаимоотношения така, че да стигне до разбиране на болестта. За онези, които не са свикнали да обръщат внимание на емоционалните си потребности, ще е особено трудно да намерят правилните думи, с които да се обърнат към близките си, защото ще трябва да покажат както твърдост, така и състрадание. А най-трудното идва от това, че заради заболяването ще са особено уязвими и зависими от подкрепата на другите. Няма лесен изход от този проблем, но ако той не бъде решен, ще продължи да създава поводи за стрес, който от своя страна ще доведе до още болести или влошаване на вече съществуващата. Независимо как пациентът ще опита да се лекува, психологическият товар, който му тежи, няма как да бъде облекчен, ако не се мине през размишляването на бистър ум и трезвото оценяване на най-важните взаимоотношения в живота му.

„Повечето от нашите обтегнати отношения и тревоги се дължат на натрапчивата потребност да се правим на такива, каквито не сме“, пише Ханс Селие.

Силата на негативното мислене води и до осъзнаване на преувеличената ни издръжливост. Упорито сме си наложили образ на твърди и дейни, с който прикриваме нашата слабост – относителната слабост на всяко дете. Няма нищо срамно в това да си крехък и деликатен. Човек може да е силен и все пак да се нуждае от помощ. Може да е овладял до съвършенство някои аспекти на живота, но да е напълно объркан от други.

Често си мислим, че можем да се справим с всичко, а това е заблуда. Не са малко пациентите, които сами осъзнават – за съжаление понякога твърде късно, – че опитите да играем постоянно ролята на силни и неуязвими водят до стрес и нарушения във вътрешната хармония.

Ако се научим да мислим негативно, ще престанем да подценяваме личните си емоции и нужди.

Живея ли живота си както ми се иска или живея така, че да отговарям на чуждите очаквания? Колко от нещата, в които съм вярвал и съм правил, са действително за мен, а не за поддържането на образа, създаден с убеждението, че е нужен, за да се харесвам на родителите ми? Мой познат психотерапевт веднъж ме посъветва:

Ако трябва да избираш между вината и сподавеното възмущение, винаги избирай вината.

Това е мъдрост, която оттогава непрекъснато споделям с други хора. Ако да кажеш „не“ те обременява с чувство на вина, а съгласието оставя потисната горчилка и възмущение, нека бъде вината! Горчилката и възмущението са отрова за душата.

С негативното мислене можем да търсим безстрашно нещата в нас, които ни пречат или не работят оптимално. От многобройните проучвания стана ясно, че склонните към натрапчиво позитивно мислене по-често развиват разни заболявания и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното позитивно мислене е друго – то ни помага да преодолеем страха и да видим цялата истина, независимо каква е тя.

„Здравето не се постига само чрез размишления върху щастливите моменти – пише молекулярната биоложка Кендъс Пърт. – Понякога най-силният тласък към изцелението може да бъде рестартирането на имунната система с изливането на отдавна потискания гняв.“

Гневът – или поне здравословната му страна – е едно от седемте условия за изцелението. Всяко от тези условия има връзка с някое от дълбоко вкоренените убеждения, които ни предразполагат към болести и възпрепятстват лекуването им.“

Из книгата на Габор Мате „Когато тялото казва „НЕ“: Цената на скрития стрес“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *