Емоционална зрялост: изкуството да се живее спокойно с това, което не можем да променим.
Емоционалната зрялост, може да се определи по много начини, но шотландският писател М. Дж. Кроан(MJ Croan), обобщава тази идея перфектно:„Зрелостта е, когато откриеш своят свят и осъзнаеш, че не си негов център.“
Емоционалната зрялост не е задължително да дойде с течение на времето, необходимо е да се извърши дълбока вътрешна работа, която често предполага деконструкция на нашите мисловни модели и начини за виждане на света. Ние не сме по-зрели, защото годините минават, ние сме по-зрели, защото се възползваме по-добре от житейския опит, за да разберем себе си и света.
Какво е емоционална зрялост – и какво не е?
Емоционалната зрялост предполага, не само да познаваме себе си добре, но и да осъзнаваме, че не сме център на вселената и трябва да съжителстваме с реалност, която често противоречи на нашите желания и усилия.
Съзряването означава да оставим зад себе си нашето егоцентрично виждане и да разберем, че има по-широк и по-сложен свят, свят, който често ни поставя на изпитание и не винаги отговаря на нашите очаквания, илюзии и нужди.
Въпреки това – или може би заради това – когато съзряваме, можем да живеем в мир с този свят, приемайки всичко, което не харесваме и, което, не можем да променим. Цитът на Макс Щирнер (Max Stirner), oбобщава тази идея: „Един съзрял човек се отличава от несъзрелия, по това, че възприема света такъв какъвто е, без да вижда навсякъде злини и грешки за коригиране, не се преструва, че го оформя в съответсвие с идеалите си.“
Ето защо, емоционалната зрялост не е просто да се адаптираме към околната среда, културата и обществото – това би било точно обратното на зрелостта – а, да намерим начин, достоверно, неподправено да обмислим случващото се, по отношение на околната среда, културата и обществото, в което живеем.
Отричане на реалността: Незрели и неадаптивни механизми за справяне.
Отричането е защитен механизъм, който предполага пламенно отричане на реалността, въпреки, че доказателствата и фактите ни показват обратното.
Като цяло този механизъм се задвижва по две причини:
- Защото се придържаме към строги си идеи, които не искаме да променяме.
- Защото нямаме необходимите психологически механизми, за да се изправим пред ситуацията.
И в двата случая отричането на реалността, служи за намаляване на безпокойството в ситуация, която нашият емоционален мозък вече е категоризирал, като особено тревожна или дори заплашителна. Проблемът е, че реалността винаги печели играта. Не можем да крием вечно от реалността.
Ако един насилствен преследвач се приближи до нас по средата на улицата, ние не затваряме очите си, повтаряйки мислено: „Това не се случва!“ Ние разбираме, че сме в опасност и бягаме или искаме помощ. Освен това, ние не реагираме по един и същи начин на много други ситуации в нашия живот. Когато не ни харесва нещо, ние сме разочаровани или тъжни, обикновено активираме механизма на отричането.
Яростното отричане на фактите, няма ги промени. Напротив, това ще ни накара да направим по-малко адаптивни решения, които могат да доведат до повече вреди. Трябва да сме наясно, че, за да се адаптираме към реалността, да я променим или да се възползваме от нея, първата стъпка е да я приемем.
Човекът, който вече е достигнал определена степен на емоционална зрялост, напротив, приема реалността не с примирение, а с ума си. В този смисъл германският психиатър Фриц Кункел (Fritz Kunkel), казва, че „да бъдеш зрял означава да се изправиш пред всяка нова криза, а не да я избягваш”.
Емоционална зрялост: Изкуството да се намери баланс в бедата
– Имало едно време един човек, който бил толкова обезпокоен, когато виждал собствената си сянка и така не харесвал собствените си стъпки, че решил да се отърве от тях. Той измислил начин: „Бягай!“ Станал и се затичал, но всеки път, когато слагал крак на земята, следвала стъпка, а сянката му стигала до него без никаква трудност. Обяснил неспособността си, с факта, че не бяга достатъчно бързо. Бягал все по-бързо и по-бързо, без да спира, докато не паднал мъртъв. Той не разбрал, че е достатъчно, ако е на сенчесто място, сянката му ще изчезне и че, ако седне и остане неподвижен, няма да има повече стъпки.
Тази притча напомня една фраза на Ралф Уолдо Емерсън (Ralph Waldo Emerson): „Зрелостта е възрастта, когато човек, вече не се заблуждава в себе си“. Писателят се позовава на този момент, в който ние сме напълно наясно с психологическите механизми, които поставяме, за да се справим с реалността и да защитим нашето „его“, този момент, когато осъзнаем, че реалността може да бъде трудна, но и, че нашето отношение и перспектива са две съществени променливи в това уравнение. Поради тази причина, емоционалната зрялост неизбежно преминава през самопознание. Това означава да се освободим от мисли, задействащи механизмите, които използваме за бягство от действителността, както и от погрешните вярвания, държащи ни в мисли и нагласи за нищо добро и дори ни нараняват. Самопознанието е основно за справяне с проблемите и ситуациите, които ни поднася животът. За съжаление, има хора, които, подобно на човека от притчата, никога не достигат до това ниво на самопознание и в крайна сметка, си създават повече объркване и проблеми, подхранвайки нещастието и вътрешният си хаос. В края на краищата, ние можем да избягаме от много неща, но не можем да избягаме от себе си. И ако не решим вътрешните си конфликти, ще ги възпроизведем, където и да сме.
Постигането на емоционална зрялост, не означава пасивно приемане на реалността, приемане на примирителна позиция, приличаща повече на тъжна безпомощност, отколкото спокойствие, а способност, да се гледа с други очи на това, което се случва, като използваме случващата се беда за укрепване на нашата устойчивост, да се опознаем по-добре и дори да растем.
Истинската емоционална зрялост идва, когато практикуваме радикално приемане на случващото се, когато погледнем реалността в очите и вместо примирение, да си зададем въпроса: „Каква е следващата стъпка?” Това означава, че макар реалността да е болезнена, ние да не затъваме в ролята на жертвите, страдащи напразно, а да защитим нашето психическо равновесие, като възприемаме проактивно отношение.
Как да развием емоционална зрялост? Започнете, като се смеете!
Уилям Артур Уорд (William Arthur Ward ), казва: „Да се правят грешки е човешко; препънването е нещо обичайно; Да можеш да се смееш на себе си, е зрялост”. Способността да се смеем на старите си страхове, защото сега те ни изглеждат гротескни, както и нарастващата ни загриженост за онези „непреодолими“ пречки, които в действителност не са такива, е огромен признак за растеж. Проучване, разработено в Университета на Северна Каролина, разкри, че чувството за хумор е свързано с устойчивостта и психологическото благополучие. Но, не всички видове хумор са стойностни, само хуморът, който изливаме върху себе си, на нашия жизнен опит, е свързан с психологическата зрялост и оказва огромно влияние върху нашите негативни емоционални състояния, облекчавайки тревогата. Всъщност няколко проучвания показват, че чувството за хумор е ключов елемент за възстановяване от бедствието. Смехът за старите ни нагласи, вярвания и реакции, не само означава, че те са част от миналото, но и, че са престанали да имат емоционално влияние върху нас. Тази способност, да се смеем на себе си ни позволява, да приемем по-откъснато отношение и да приучим нашето его към атаките на живота, така че да не е толкова възприемчиво и да спре да възприема всичко като опасност, от която се нуждае, за да се защити.
В крайна сметка, психологическата зрялост е процес на непрекъснат растеж, който предполага, от една страна, трансцендентално себеоткриване и, от друга, отвореност към света. Само тогава ставаме пълноправни хора, които намират смисъла на живота си.

За авторката: Дженифер Делгадо (Jennifer Delgado) e психолог, пише статии за научни списания, специализирани относно здравето и психологията. https://psychology-spot.com/emotional-maturity/
Превод: Димитринка Станчева